Резултат: Поздравяване на непознати – Радо

Този споделен резултат е следствие от запознаване и приложение на следните материали:

  • Ежедневните имейл съобщения с упражнението Да поздравяваме непознатите по 15 мин. – два пъти на ден

Вчера взех щерката (на 8) и излязох с колата в центъра на черноморския 800 хиляден задръстен от основни ремонти и хора град. Настроих си таймер за 30 мин. (2х15) и тръгнахме да се забавляваме. Смяхме се, поздравявах – детето хем се учеше, хем му обясних за огледалото и как излъчваме средата си, мисля, че ме разбра, беше му интересно. То започна да си прави и статистика, колко от поздравените са ми отговорили. Поздравих със „Здравейте“ (когато бяха групичка) или „Здравей“, над 50 човека. Пропуснах няколко, но прецених, че възрастна баба на пешеходна пътека или шофьори със свалено стъкло е по-редно да не поздравявам, защото ситуацията излиза от безопасност. Пропуснах и още 3ма, просто защото се разконцентрирах, имаше много смешни ситуации. Като цяло от 50 ми отговориха само 8-9, и още няколко се усмихнаха, останалите или не ме чуха (на места си беше шумно от трафика) или „реагираха“ без действителна реакция, смръщените им погледи си останаха едни такива неясно объркани. Изглеждаше ми малко като провал, но имаше една много интересна синхроничност, която много ме зарадва и вдъхнови. На отиване към центъра се разминах с колата на баща ми, който шофираше, той не ме видя, а когато си тръгвахме (в друга посока, не се прибирах към вкъщи), в другия край на града видяхме жена ми, да се разхожда унило (замислено-сериозна по варненски) по улиците. Беше явно в закъсняла обедна почивка. Така се случи, че дългата опашка пред светофара ми позволи да спрем 15-20 метра след нея, и тя ни настигна по тротоара (не ни виждаше, гледаше в плочките), свалих прозорците отдясно и започнах да викам, казах и на щерката и тя се разкрещя също (имаше 2 ленти между нас и пешеходната алея), накрая тя ни чу и се размаха и завика заедно с нас, беше много радостна – направо щастлива. Помахахме си 30тина секунди и продължихме, тя знаеше къде отиваме. В голям град, да срещна някой от моето семейство „случайно“ обикновено се случва 1-2 пъти в годината, а да срещна 2ма, в рамките на 40-50 минути – никога, едно на милион. Като се замислих, самата ситуация да наблюдавам и да се оглеждам за хора, ми създава и такава реалност, да видя и зарадвам някой – в случая хора от семейството ми. Отивахме на вила, да оставя дъщеря ми, като се прибра и баща ми там, му разказах, че сме го видели.

Днес бях сам и реших да се разходя отново за 30 мин. (правя две в едно, моя схема, да стане наведнъж). Днешният ден е празника на Варна, и беше добра причина да сменя поздрава: „Добър ден! Честит Празник!“ (Не е пълник, щото експеримента щеше да отиде в канала – директно щяха да ме гледат като луд). Всъщност, сега се сещам за още една интересна синхроничност, която ще добавя тук: Жена ми днес, по АБСОЛЮТНО изключение не беше на работа, беше се приготвила, облякла и щеше да тръгва, и шефката й звънна, че нямало днес да работи. Още лежах в леглото полусънен и като я видях колко е щастлива, се почувствах чак „конфузно“, понеже обикновено аз съм позитивният вкъщи. Според мен, това е ефект-следствие от упражнението, няма да обяснявам, защото е дълго и многопосочно… В квартала не е толкова оживено като в летния черноморски център, но си има хора. Поздравих около 20-25 души. Този път половината ми отговориха, което е много повече от вчера. Предполагам поради причината, че все пак има нещо обединяващо – празника. Минах и през параклисчето да поздравя жената, има и църковен празник някакъв голям днес. Това, което установих е, че на практика отговарящите са основно деца (под 12) или възрастни хора (над 55-60). Имаше и няколко млади, които отговориха и се усмихнаха. Не, че е нещо ново, възрастните имат друго възпитание, а и вероятно просто си мислят, че се познаваме и не се сещат кой съм. Имаше много приятни моменти и много тъпи и нелепо изглеждащи. Винаги гледам на ситуациите отстрани, дори когато участвам в тях. Затова и изражението на лицето ми, не отговаря често на това, което мисля. Да си слагам искрената маска на усмихнат и вътрешно излъчващ любов, не ми беше трудно, нито пък и много лесно, защото нямам достатъчно практика. Всичко е маска, независимо искрена или не, това е просто филтрация (убеждение, фрактално отражение на нас самите, като его и холограма), да не се чудите за какво говоря, просто го пояснявам. Засега толкова, то иначе мога и цял ден да си пиша и разказвам нюанси…

Вчера взех щерката (на 8) и излязох с колата в центъра на черноморския 800 хиляден задръстен от основни ремонти и хора град. Настроих си таймер за 30 мин. (2х15) и тръгнахме да се забавляваме. Смяхме се, поздравявах – детето хем се учеше, хем му обясних за огледалото и как излъчваме средата си, мисля, че ме разбра, беше му интересно. То започна да си прави и статистика, колко от поздравените са ми отговорили. Поздравих със „Здравейте“ (когато бяха групичка) или „Здравей“, над 50 човека. Пропуснах няколко, но прецених, че възрастна баба на пешеходна пътека или шофьори със свалено стъкло е по-редно да не поздравявам, защото ситуацията излиза от безопасност. Пропуснах и още 3ма, просто защото се разконцентрирах, имаше много смешни ситуации. Като цяло от 50 ми отговориха само 8-9, и още няколко се усмихнаха, останалите или не ме чуха (на места си беше шумно от трафика) или „реагираха“ без действителна реакция, смръщените им погледи си останаха едни такива неясно объркани. Изглеждаше ми малко като провал, но имаше една много интересна синхроничност, която много ме зарадва и вдъхнови. На отиване към центъра се разминах с колата на баща ми, който шофираше, той не ме видя, а когато си тръгвахме (в друга посока, не се прибирах към вкъщи), в другия край на града видяхме жена ми, да се разхожда унило (замислено-сериозна по варненски) по улиците. Беше явно в закъсняла обедна почивка. Така се случи, че дългата опашка пред светофара ми позволи да спрем 15-20 метра след нея, и тя ни настигна по тротоара (не ни виждаше, гледаше в плочките), свалих прозорците отдясно и започнах да викам, казах и на щерката и тя се разкрещя също (имаше 2 ленти между нас и пешеходната алея), накрая тя ни чу и се размаха и завика заедно с нас, беше много радостна – направо щастлива. Помахахме си 30тина секунди и продължихме, тя знаеше къде отиваме. В голям град, да срещна някой от моето семейство „случайно“ обикновено се случва 1-2 пъти в годината, а да срещна 2ма, в рамките на 40-50 минути – никога, едно на милион. Като се замислих, самата ситуация да наблюдавам и да се оглеждам за хора, ми създава и такава реалност, да видя и зарадвам някой – в случая хора от семейството ми. Отивахме на вила, да оставя дъщеря ми, като се прибра и баща ми там, му разказах, че сме го видели.

Днес бях сам и реших да се разходя отново за 30 мин. (правя две в едно, моя схема, да стане наведнъж). Днешният ден е празника на Варна, и беше добра причина да сменя поздрава: „Добър ден! Честит Празник!“ (Не е пълник, щото експеримента щеше да отиде в канала – директно щяха да ме гледат като луд). Всъщност, сега се сещам за още една интересна синхроничност, която ще добавя тук: Жена ми днес, по АБСОЛЮТНО изключение не беше на работа, беше се приготвила, облякла и щеше да тръгва, и шефката й звънна, че нямало днес да работи. Още лежах в леглото полусънен и като я видях колко е щастлива, се почувствах чак „конфузно“, понеже обикновено аз съм позитивният вкъщи. Според мен, това е ефект-следствие от упражнението, няма да обяснявам, защото е дълго и многопосочно… В квартала не е толкова оживено като в летния черноморски център, но си има хора. Поздравих около 20-25 души. Този път половината ми отговориха, което е много повече от вчера. Предполагам поради причината, че все пак има нещо обединяващо – празника. Минах и през параклисчето да поздравя жената, има и църковен празник някакъв голям днес. Това, което установих е, че на практика отговарящите са основно деца (под 12) или възрастни хора (над 55-60). Имаше и няколко млади, които отговориха и се усмихнаха. Не, че е нещо ново, възрастните имат друго възпитание, а и вероятно просто си мислят, че се познаваме и не се сещат кой съм. Имаше много приятни моменти и много тъпи и нелепо изглеждащи. Винаги гледам на ситуациите отстрани, дори когато участвам в тях. Затова и изражението на лицето ми, не отговаря често на това, което мисля. Да си слагам искрената маска на усмихнат и вътрешно излъчващ любов, не ми беше трудно, нито пък и много лесно, защото нямам достатъчно практика. Всичко е маска, независимо искрена или не, това е просто филтрация (убеждение, фрактално отражение на нас самите, като его и холограма), да не се чудите за какво говоря, просто го пояснявам. Засега толкова, то иначе мога и цял ден да си пиша и разказвам нюанси…

Днес се разходих в друга част на квартала, където живея и поздравявах 30 мин. В началото, първите 5-6 минути, нямаше жива душа, толкова празно и спокойно, сякаш не си спомням да е било – помислих си, че съм изгонил хората 🙂 Започнах да поздравявам дърветата наред, десетки дървета, автомобили и въздуха… Започнаха да се появяват и хора. Поздравих около 20тина човека. Статистически този път отговорилите бяха почти всички. Мисля, че само 3-4 не отговориха и бяха „стресирани“. Вероятно се научавам да поздравявам по-истински. Не знам точно защо водя статистика, но това е отражението, което виждам като резултат. Другото, което виждам е, че намалява количеството, за сметка на качеството, което е напълно закономерно, защото имаш повече време да се съсредоточиш върху това, което вършиш. Започвам и по-ясно да разбирам смисълът на думите – „Първо правиш, после мислиш“.

Приятно практикуване!

Радо Величков

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Нови статии

Упражнения

Резултати

Медитации

МАГАЗИН